mindful



Много дълго умувах какво трябва да напиша в първия си пост. Размишлявах какви са първите ми размисли. Някак иронично? Доста иронично. И после си казах "Давай, каквото ти излезе от душата.". И излезе това: mindful.

И сякаш нямаше как да не започна с тази тема. Преглъщам за момент факта, че mindfulness е една от новите свръхпопулярни думи. За мен си е най-обикновена дума. Чувство, което усещаш и в сърцето, и в ума. И това е чувството, което ми дава само природата - чувство на осъзнатост. Именно тази дума е причината да започна този сайт и да пиша този първи пост (какъвто и да излезе).

За първи път истински усещам какво е да си mindful и това е основно заради времето, което прекарвам на открито. Последната година това е много повече от преди (тук приятелите ми в инстаграм кимат ожесточено, защото могат да потвърдят). Не знам защо - така се случи или може би така е трябвало да се случи. Но реалността е, че след всеки mini trip в природата, се връщах вкъщи с чисто съзнание.


С по-фокусиран поглед.

С лекота в душата.


Без значение дали съм била половин ден навън или цял уикенд. Или най-любимото ми – два часа из Витоша след работа. И повечето пъти сама. Осъзнато сама. Никога не ме е било страх. Никога не ми е било скучно или самотно. Отивам с толкова много багаж все пак. От емоции, свои или чужди, от мисли, за себе си и за другите, техните болки, преживявания, нужди... един доста разхвърлян багаж.

Жена съм. Пътувам с доста багаж.


Но в момента, в който стъпя в гората просто го забравям. Всичките куфари емоции и напрежение, които съм натрупала през деня, просто се изпаряват. Може би пръстта под краката ми ги поглъща, или корените на дърветата ги обгръщат и засмукват... но аз вече не ги притежавам. Тези разхвърляни куфари вече не са мои. Не ми тежат. И започвам да крача леко напред. Да летя по пътеката. Да разглеждам с любопитни очи листатата, камъчетата, клоните, мъха. Всичко, което съм виждала и преди, всеки следващ път виждам наново. Виждам всяко малко нещо. Като че ли с нови очи.

И някак съзрявам и това, което не виждам.


Това е моята осъзнатост. Там е моят mindfulness.

But it’s not only in nature that we are mindful. We are mindful in our nature. Anywhere we are.

Наистина осъзнатостта ми навън е много по-различна, по-естествена. (По осъзната? :-p) Но не искам да мисля, че можем да постигнем това състояние само в природата. Просто не е вярно, можем всичко. Дори и емоционални и чувствителни, жените можем всичко. И вярвам, че природата е средството, което може да ни помогне да пренесем това състояние на спокойствие и в ежедневието си. Натоварено от женското ни бързане, задъхано в грижите за другите, замъглено от мисли и емоции. Колкото по-осъзнати сме за това, което чувстваме в природата, толкова по-лесно можем да приложим тази осъзнатост и в останалото време.


За някои това средство е медитацията, тичането, четенето, готвенето дори. Аз също правя тези неща.

Но колко по-силен е ефекта им, когато ги правиш в природата....





Силата на природата е точно в това – да опростява. И тя опростява дори вече простичките неща. Пречиства ни от онези излишни елементи в живота ни, които често са разсейващи и натоварващи (дори и да не го признаваме пред другите). И с нея всичко около нас става по-семпло и непринудено.


Просто зелено.

Безкрайна гора.

Земя.

Или просто вода.

И полъх на вятър.

Просто и усезаемо.


И когато всичко наоколо е сведено до този семпъл, познат минимум, съм спокойна. Чувам гласа си. Усещам съзнанието си и как на повърхността му изплуват истински важните неща за мен.

Изплувам аз.

По-осъзната за себе си, природата си и целия свят, който събирам.

Recent Posts

See All