Екатерина: За новите навици, мятането на щеки и скуката в планината


Много исках Кати да е първата, с която си говоря по темата природа. Основно поради две причини:

  • Защото е запалена и супер активна планинарка (думи, които често чувам и за себе си, но на нея прилягат много повече)

  • И защото инстаграм постоянно ми предлага още и още нови планински снимки от профила й... Да, най-вероятно това са алгоритми, но днес ще ги наречем с общата дума „съдба“. :-D

Познанството ни с Кати започна преди няколко години, когато се срещнахме в рекламния минисвят на Saatchi Circle. Тогава Кати пишеше. Но днес все повече и повече снима. Не какво да е, а именно планини. Разговорът ни започва точно от снимането и как времето в планината го променя.




„Преди снимах, за да покажа гледката. Къде съм била. И това еволюира към това да запечатам някакво преживяване. Не конкретно какво се вижда, а какво е усещането в планината.“


А усещането в планината е различно за всеки. И въпреки, че в планината няма деление между мъже и жени, има разлика в начина, по който те усещат планината. Според Кати, момичетата много по-лесно разбират това усещане (в снимките й), докато на повечето момчета трябва да им обясни, за да го видят. Някак не се изненадвам, при тях усещанията са от друг тип, не толкова емоционален, колкото ... състезателен?


„При момчетата го има това – я да видя за колко време се стига до хижата... Пет часа? Аз ще стигна за по-малко.“


А за нея по-важното е да ходиш със собствено темпо и да си даваш време. Нещо, което намира всяко лято на ексурзионни летувания, в които с още 30тина човека катери българските върхове. „След първото ми такова летуване пред мен се разкри цяла нова вселена.“ Още след първото летуване се изумява от гледките, които досега са били непознати за нея, но и от това колко много може да постигне. И от този ден интересът й към планините става все по-голям. Дори в деня на разговора ни я хващам точно завърнала се от 20-дневен преход из Стара планина, Рила и Пирин. Да. И трите. Първо е ексурзионното – 9 дни от Бузлуджа назапад към гр. Сопот, а веднага след това по част от маршрут Е4 – от Рилски манастир към хижа Вихрен – и за финал още три дни в района на връх Синаница.


И дори и ходенето да е много, в планината

осъзнаваш колко малко ти трябва.


„Имаш една раница 10 кг, в която ти е всичко и осъзнаваш как дори и от нея можеш да извадиш някакви неща. Първите години си носих тениска и чорапи за всеки ден. В момента това ми звучи като страшен лукс, от който няма смисъл. Освен дрехи, всякаквите козметики – осъзнаваш, че са напълно излишни в повечето случаи.“ – казва Кати..


Светва ме и за едно лафче: че опитните планинари почти не носят храна, защото знаят, че всички останали носят. И рано или късно ракийката винаги се оказва най-ценното гориво. ;-)


За нея времето в планината е страхотен

учител и лечител на лоши навици

„Планината изгражда навици“. Но за това задължителна първа стъпка е да идентифицираш тези, които искаш да промениш или напълно зачеркнеш. Едва тогава планината може да ти е съюзник в промяната им. „Важно е да си наясно с проблема, който имаш и да искаш да го промениш. И докато си в планината наистина можеш да го промениш.“


От най-простичкото нещо – като лошия дневен режим, който в планината често се заменя с ранно лягане и още по-ранно ставане. До по-дълбоки и значими избори в живота. Като това да промениш работно място, да си починеш и да започнеш на чисто.


Защо точно в планината успяваме да вземем тези решения? Вкъщи се мъчим да сменим режима си седмици наред, а в планината са ни нужни два дни и готово... Според Кати, това е предимно защото там „имаш пространството да се вгледаш в себе си и да помислиш“. Докато тук винаги има какво да те разсее. Телефон звъни, дърпат те от 10 страни.... и да искаш няма как.

„То е като да идеш на най-забързаната улица и да искаш да вървиш бавно. Не е естествено. Темпото те завлича и започваш да вървиш по-бързо. Но в планината това се случва естествено.“

Откъсваш се от всичко наоколо в момента, в който си на ръба. „Ако не си на 100% тук и сега, си чао“. И това състояние остава, този фокус се засилва с всяка следваща крачка. Нищо друго няма значение освен това, което е пред теб. Затова е и толкова по-лесно да си поставиш цел свързана с ежедневието ти, докато си в планината. Тази целеустременост те държи през целия преход, до последната крачка и без никакво усилие успяваш да я пренесеш и върху мислите за ежедневните навици. Предизвикателството е единствено в това да успееш да запазиш този фокус и след като слезеш от планината.


И както си говорим за навици и промени, Кати рязко сменя темата и казва „Но е много интересно това –

скуката в планината какви неща ражда!“


На което аз си мисля „скука ли, как така скука?!“


В моята глава думите скука и планина са някак несъвместими. Затова като ги чух в едно изречение, и то изказано с възторг, направо се шашнах.


Скука ли е скуката в планината?

Заговаряме за това и се оказва, че това, което Кати има предвид под „скуката в планината,“ е именно онова, което ни изумява от самото начало. Пространството, в което няма нищо около теб. Времето, в което нищо не се случва. Моментите, в които пейзажът е еднотипен и всичко е твърде спокойно.

Е да, наистина, в ежедневието си бихме нарекли това състояние чиста скука.


Но скуката, както всичко друго в планината, има друго измерение. Когато вървиш с часове наред в еднотипен пейзаж или когато си в хижа накрай света, лишен от стандартните форми на забавление. Какво правиш тогава?


Правиш си Боровинковица.

Или поне така прави Кати, когато събира три чаши боровинки около х. Амбарица. „Реших да ги полея с ракия. И го кръстих боровинковица. За напитка не стана, но пък боровинките бяха попили страхотно. Като пияни вишни.“ И ето ти новата марка Боровинковица с първи официален продукт (макар и не толкова сполучлив).


Или състезание по мятане на щеки?


Идеята се ражда, когато Кати си говори с неин приятел за това как той, вървейки сам по пътеката, е започнал от скука да мята щеката си няколко метра пред себе си. Вечерта в хижата, в която нощуват, двамата решават да се състезават – кой ще метне щеката по-надалаче. Кой не би се съгласил на такова предизвикателство? Убедена съм, че ако са имали обхват, са щели да стартират новия #throwapolechallenge (или по български казано: #метамщеки). А и да са имали обхват, кой мисли за него в планината?! За 10 минути „мятане“ събират и публика. Останалите нощуващи в хижата вече са си намерили забавление. Някои от тях дори искат да се включат в състезанието и започват да правят обиколки, да загряват за следващия рунд. И е изумително как едно толкова просто нещо събира случайни хора, попаднали накрая на света, в емоция, която всички помнят и до днес.


„Като ни стане скучно,

започваме да експериментираме.“


Нейният опит показва, че момчетата са по-склонни на такива неща. „Повечето жени са така събрани, внимават какво правят, не искат да се изложат случайно. И аз бях така до преди няколко години, честно казано.“ Но планинските преходи в група се оказват доста полезни Кати да започне да се чувства по-свободно.


Искат, не искат, в планината хората са изправени пред много преживявания заедно. И весели, и трудни. И дори да са били приятели от самото началото или пък напълно непознати, в края на преживяването със сигурнсот са се сближили още повече. Именно заради разнообразието от споделени емоции. „И в един момент виждаш, че можеш да им имаш доверие на тези хора. И това помага за тази освободеност и лека полека, след няколко такива прехода, я пренасяш и в ежедневието си.“





Жените по пътя към самостоятелността

Според Кати жените показват, че не са съвсем на мястото си, когато не знаят къде точно отиват. Личи си, че не им е комфортно и в повечето случаи... започват да мрънкат. „Ако си свикнал на удобства и изведнъж тези удобства ги няма, е нормално да ти отнеме време да свикнеш.“ Но последният й опит, с приятелка, която Кати отдавна се опитва да запали по планината, показва обратното. „Виждам, че й е трудно да си носи раницата, да ходи, но не мрънка. Или поне е в границите на търпимото.“ Един от дните на прехода изкачват вр. Синаница, където дори и Кати е на нокти. Но приятелката й не се отказва. „Колкото и да се мъчи, продължава. Защото знае, че или трябва да се върне, или да продължи. Обръщам се и виждам, че се мъчи, но и


виждам как това я калява. На третия ден тя вече е машина.“

Според Кати времето в планината гради силен характер и това време е супер ценно за жени, които искат да са по-уверени и самостоятелни. „Особено за жени, които са свикнали други да им помагат или угаждат, това е много ценен опит. Защото в планината няма кой да ти носи раницата. Дори да сте заедно, идва частта, в която оставаш сам на баира... и всичко си зависи от теб“. Тук Кати пояснява, че е виждала и доста мъже, които мрънкат. И то повече и от жените. Така че нека и те се поучат от този полезен опит.

„На мен това страшно ми е оформило характера. В един момент знаеш, че и да мрънкаш, и да се тръшкаш, трябва да продължиш.“

А за да постигнат тази увереност и други жени, е важно да имат приятелската подкрепа. Според нея, ако в групата са само мъже, това може да доведе до съмнения – дали ще успееш, дали си на същото ниво, този маршрут изобщо за теб ли е. Но когато знаеш, че има други жени, с които ще споделяте едни и същи условия и ще ходите същите разстояния, нещата изглеждат по-постижими.


Кати вярва, че истинската планинарка е упорита, но и търпелива. Има доза скромност, която и помага в борбата с липсата на лукс, но и огромен приключенски дух, който я води напред към върхотете. И всяка жена носи потенциала да развие тези черти.


„Можеш да спреш, но това до никъде няма да те отведе. Колкото и да е тегаво, ще го избуташ.“


Благодарение на планината Кати научава най-ценните уроци за живота си в града:

Всяко място има минаване. Всяко нещо изглежда по-страшно отколкото е.

Може да ти отнеме повече време, но има начин как да го минеш. „Като погледнеш отдолу, всеки връх изглежда голям и страшен. Особено Синаница.“ – споделя Кати. Но дори и да не виждаш откъде ще минеш, винаги има как. Я някоя скрита пътека, я заобиколен маршрут.


„И тази идея, че няма недостижими места,

много бързо се предава и в начина, по който гледаш на света.“


Следващите постижения, към които се стреми Кати, са да мине Ком-Емине и целия Е4 (Витоша-Верила-Рила-Пирин-Славянка). И някъде, в някой участък, да срещне голямата любов.


(Нали не си мислехте, че ще минем без любов? Женски блог е все пак!)


Вярвам, че всичко това ще й се случи.


С щека или с боровинковица в ръка.

<3


Всички снимки в разказа са собственост на Кати. Можете да видите тези и още много други в профила й в инстаграм.


***

Ако и вие искате да си говорим за природа и да споделите своите приключения или пък познавате някоя смела дама, за която искате да разкажете, пишете ми на herselfinnature@gmail.com или в инстаграм.